Напускането на училище остава ключов проблем в изоставащите райони на страната
2 октомври 2020
Сред ключовите цели на образователните политика през последните няколко години е задържането и връщането в училище на максимално голям брой ученици в риск от отпадане. Основният инструмент за това е механизмът за задържане, който функционира от няколко години. Въпреки че е прекалено рано да се анализират дълготрайните последици от прилагането му, погледът към напускането[1] на училище на общинско ниво представен в настоящата статия е полезен ориентир за това в кои части на страната проблемът е най-задълбочен.
Ползите от задържането в училище за максимално дълъг период от време са повече от очевидни. На този етап именно осигуряването на широк обхват и достъп до училищно образование е основният инструмент в преодоляването на неравенството във възможностите и семейната среда, а задържането в училище чувствително подобрява по-нататъшната реализация на пазара на труда. Отделно, завършването поне на средно образование е най-важният фактор, който предопределя изкачването в по-горните части на доходната структура.
|Интерактивна версия на картата|
Към учебната 2018/19 г. общините с нито един напуснал ученик от общообразователните и специалните училища само 20, но повечето от тях са относително малки. Сред „отличниците“ по този показател впечатление правят Божурище и Летница, които са с относително голям общ брой ученици, но въпреки това при тях няма особено напускане на ученици. От обратната страна, общините с над 200 напуснали ученици са 10, всички в групата на големите. Напускането обаче не е непременно пропорционално на цялостния размер на системата на училищно образование в общината - на първо място е Пловдив с 1004 ученика, а Сливен (с 581 напуснали) има почти толкова напуснали ученици преди гимназиалната фаза, колкото столицата (с 592) , впечатление прави големият им брой и в Хасково.
|Интерактивна версия на картата|
Относителният дял на напусналите ученици е по-показателният индикатор, тъй като описва способността на местните образователни системи да обхващат и задържат учениците. Най-често срещаните дялове на напусналите са от порядъка на 2-4% от всички ученици, но има и значително по-негативни примери – Трекляно (30%), Борово (18%), Ново село (17%), Невестино (14%). Чувствителни разлики има и между големите общини – докато в Столична община делът на напусналите ученици е едва 0,7%, то в Пловдив той е цели 4,3%, а в Бургас – 3,3%. Има няколко струпвания на съседни общини, където напускането видимо е сериозен проблем – в районите около Пазарджик и Сливен, в общините около Велико Търново, във Врачанско и Видинско, както и около Търговище и Силистра. Обратно, видимите региони където то изглежда поне до голяма степен преодоляно са в Смолянско, няколко части на благоевградска област, Средногорието и около Габрово.
Данните ясно показват, поне на този етап, че напускането училище продължава да е значителен проблем в много общини в България. Още повече, налице са компактни, изолирани зони, в които той е много по-видим, и те са и сред районите с по-слабо икономическо и социално развитие в страната. Това от своя страна поставя под съмнение и възможността проблемът да бъде в достатъчна степен преодолян единствено чрез въведения механизъм.
[1] Длъжни сме да отбележим, че понятието „напускане“ и „напуснали ученици“ е относително широко (и по-широко от „отпаднали“) и включва различни причини: сред тях поради нежелание, семейни причини, заминаване в чужбина. Доколкото НСИ не публикува данни за отпадане от училище на общинско ниво обаче, броят и делът на напусналите дават подходящо приближение.